Стоян Николов Михайловски - 07.01.1856, Елена - 03.08.1927, София. Биографични бележки

Потомък на стар възрожденски високо просветен род. Син на Никола Ст. Михайловски, племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново /1865-68/. Завършва Френския султански лицей "Галата сарай" в Цариград /1872/, където е съученик на К. Величков. Учител в Дойран /1872-74/. През 1875 заминава за Екс-ан-Прованс, Франция, където следва право. След Освобождението /1878/ работи като адвокат и съдия. Член на Свищовския съдебен съвет /1878-79/. Главен редактор /1880/ на в. "Народний глас" /Пловдив/. Началник на отделение в Министерството на външните работи /1880/. Завършва право във Франция през 1883. Главен секретар на Министерството на правосъдието /1883-84/, член на Русенския апелативен съд /1887/. Учител по френски език в Русенската мъжка гимназия /1889/. Извънреден преподавател по френски език в Юридическия /1892-94/ и в Историко-филологическия факултет /1897-99/. Доцент по всеобща лититературна история /1895-99/ във Висшето училище /днес СУ "Климент Охридски"/. Доп. член на БКД /днес БАН/ от 1882, действителен член на БАН от 1898. Председател на Върховния македоно-одрински комитет /1901-03/. Народен представител /1886-87, 1894-96, 1903-08/. Заради статията "Потайностите на българския дворец" /в. "Ден", 1904/, насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно. През 1905 се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на "Църковен вестник".

Литературната си дейност започва през 1872 в сп. "Читалище" /Цариград/. Печата и в "Периодическо списание на БКД", сп. "Мисъл" и в. "Ден". Сатирично-публицистичното моралистично творчество на Михайловски е жанрово разнообразно - басни, епиграми, афоризми, пародии, поеми, драми. Неговите басни /"Орел и охлюв", "Бухал и светулка", "Секира и търнокоп"/ са класически образци в българската литература, с трайно присъствие в българското национално съзнание. В епиграмите си Ст. Михайловски е пределно афористичен и злободневен. Поезията му, изпълнена с митологични и библейски мотиви, има амбицията да постигне триединство между философия, поезия, политика. Философско-сатиричните му сонети са подчертано космогонични и в същото време - антиномични. Занимават го метафизичните проблеми на битието, противоборството между живот и смърт, добро и зло, Бог и Сатана, свобода и несвобода, аскетичната саможертвеност и властническите инстинкти. Лайтмотив на творчеството му е вечното непостигане на свободата, тържеството на посредствеността и потисничеството. Емблематична за художественото дело на Михайловски "Книга за българския народ", истинска енциклопедия на злото, чийто сюжет се побира в едно изречение: Заветите на престарелия архивластник към племенника му Галеб, който ще го наследи. Aвтор e и на един от най-светлите химни на българската просвета и култура "Кирил и Методий" /"Върви, народе, възродени..."/, който заедно с популярното стихотворение "Напред!" /"Напред, животът е сражение..."/ издава просветителската първооснова на неговия гневен социален критицизъм. Михайловски въвежда източния алегоризъм като форма на социална сатира, възражда и актуализира на българска почва кратките сатирични форми: афоризма, епиграмата, апострофа, сатиричната парабола. Псевдоними: Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Ст. Стрелков.

Съчинения: Сцени от парламентарния живот в България. 1884; Бог. Библейски стихотворения. 1889; Поема на злото. 1889 /1939, 1943/; Novissima verba. Стихотворения. Т. 1. 1889; Железни струни. Стихотворения. 1890; Currente calamo. Краевековни стихотворения. 1890; Книга без заглавие. Стихотворения. Ч. 1. 1892; Сатири. Нашите писачи и газетари. 1893; Философически и сатирически сонети. 1895; Книга за българския народ. 1897 /1931, 1938, 1946, 1991/; По прекия друм. Бележки и размишления. 1901; Пробуда и възход. 1902; Книга за оскърбените и онеправданите. 1903; Източни легенди. 1904; Днес чук, утре наковалня. 1905; От развала към провала. Диалогизирани очерци. 1905; Словоборците станаха богоборци. Поема. 1908; Позив към българския народ и българската интелигенция. Ч. 1. 1911; Съчинения. Т. 1. 1918; Избрани творения. 1931 /1938/; Съчинения. Т. 1-3. Избр. творения. Книга за българския народ. Поема на злото. 1938-39; Събрани басни. 1939; Неиздадени съчинения. Т. 1-2. Увод, бел. и уредба от Ив. Богданов. 1940-41; Божествен размирник. Под. ред. на Ив. Богданов. 1943; Избрани съчинения. Т. 1. 1947. Т. 5. 1948; Избрани стихотворения. Антология. 1948; Избрани съчинения. В 2 т. 1960; Басни. Епиграми. Сатири. Лирика. 1967; Стихотворения. 1967; Епиграми. 1969; Избрани творби. 1974; Избрани творби. 1987 /1986/; Божествен размирник. Философска поезия и проза. Съст. и предг. Ат. Натев. 1987.

(материалът е взет от "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; автор на статията: В. Чернокожев)